Една архитектурна аналогия

Борко и Тодор строят в селото си кладенец. На тяхна си земя. С техни средства. Защото в селото питейната вода се купува само в бутилки, по 50 стотинки парчето. Кладенецът не е обикновен, защото в този район вода няма. Това е сложен кладенец. За целта братята са взели плановете на един такъв кладенец от каталога на немската фирма "Трьодел". Също плановете на един инженер от периода между войните, един от "класиците" в инженерното дело в България. Един млад учен от БАН също им е изпратил свои разработки и много се радва че трудът му ще види бял свят.
Най-сетне кладенецът е готов и работи. Не само хората от тяхното село, но и хората от околните села си наливат питейна вода от него. Но не щеш ли една вечер пристигат хора с маски и черни дрехи. Води ги нинджата Яворо Колемуша, Рицарят на водата. Братята са обявени за глави на банда за копиране на кладенци. Достойният Рицар съобщава по телевизията че са нарушени правата на Трьодел, на учения от БАН и на класикът - инженер. Че братята са предизвикали загуби в рамер на милиони литри. Той игнорира писмото на учения от БАН, че той им е поверил разработките си доброволно. Класикът-инженер няма наследници, но пък държавата е подарила неговите планове на "Трьодел" в замяна на принтер и кочан фишове с воден знак. Тежки строителни машини зариват кладенеца. Правят се планове за нов кладенец. Инвеститор е "Трьодел". Има, разбира се, такса кладенец. Или като алтернатива минерална вода в бутилки (която също се оказва продукт на "Трьодел").
Сигурно се питате защо държавата просто не плати плановете на Трьодел и не остави безплатния кладенец, който функционираше така добре. И аз това се питам.

Сега малко по-сериозно. Преди няколко години се въведе практика за завършилите архитекти, ако не се лъжа от 5 години. В тези 5 години младите архитекти нямат право да подписват проектите си. Евентуално работодателят им може да включи тяхното име в описанието на проекта, но не е длъжен. Защото няма наредба или закон, които да го задължат.
Дали това е кражба на интелектуална собственост? Разбира се, че е кражба. Архитектът създава някакъв интелектуален продукт, а друг поставя под него своето име. И това в периода от професионалния живот на архитекта, когато той е най-креативен, ентусиазиран и отворен към развитие и нови идеи. Тоест в България опазването на "интелектуалната собственост" касае само правата на разпространители и издатели.

Това, което ме отблъсква е двуличието. Защото след следващите матури или кошмарни резултати от общоевропейско изследване отговорните отново ще си заскубят косите колко малко четат младите. Не твърдя че Читанка е била напълно законна или трябва да остане точно в сегашния си вид. Но защо нещо работещо трябва да се счупи и да се измислят сложни схеми за заменянето му?

Феноменът Остел

В проучвателната фаза на един студентски проект имах задача да напиша реферат за хостела "Остел" в Берлин. Получи се хубаво и реших да го превърна в пост, защото според мен темата е интересна.

Какво е Остел?


източник: http://ostel.eu/

Думата идва от "хостел" и Ost - изток. "Ostel" е дизайнерски хостел близо до Ostbahnhof (източната гара в Берлин). Позиционирането му е добро, защото има удобен транспорт, наблизо са разположени много клубове и East Side Gallery (http://de.wikipedia.org/wiki/East_Side_Gallery). Всичките му помещения са обзаведени с открай-докрай с продукти на ГДР. Някой дълго, трудно и с любов е събирал мебели, лампи, снимки и дори стари рула тапети от складове, аукциони и разпродажби (вероятно в битка с други "осталгици"). После ги е подредил с вкус и така че да си пасват.





източник: http://ostel.eu/

Слабост на хостела според мен са фасадите му. Това, което едно време е било единадесет етажна панелка, сега е скъсено до 7 етажа и е боядисано в основни цветове.



Кому е нужно?

Доста българи ще се запитат кой изобщо би посетил подобен "комунистически" хотел. Посетителите му са почти само и единствено от страни, където никога не е имало комунизъм. Привлича ги възможността за "пътуване във времето" и потапяне в една съвсем различна и непозната за тях действителност. От друга страна рецепционистката разказа как една полска група се изнесла от хостела след първата прекарана там нощ. Поляците определили обстановката като "непоносимо подтискаща".


източник: http://ostel.eu/

Другото привлекателно нещо в хостела е много добрият дизайн. Изчистен, балансиран и функционален, според мен не отстъпва на много от съвременните минималистични дизайнери. Освен това е консеквентен. Всичко, от гардероба до поставката за четките за зъби, следва една стилова линия.






източник: http://ostel.eu/

В Германия напоследък се продават много източни стоки с първоначалното си оформление. В самия Остел има такъв магазин, в интернет има още няколко и дори в супермаркетите се завръщат много култови източногермански продукти. Показателна е и историята с Ost-Ampelmännchen, човечето от старите светофари в ГДР, което се превърна в запазена марка на осталгията.
http://www.ampelmann.de/html/geschichte.html



източник: http://ostel.eu/


Защо в България няма осталгия?

Причините са ясни. Друг въпрос е защо старият хубав дизайн от комунистическо време беше абсолютно зачеркнат и на негово място се появи някакъв отчайващ и безстилов сурогат. Да не си помислите, че говоря за качеството на продуктите и мебелите. Не говоря за него, то беше под всякаква критика, говоря само и изключително за дизайна. Този дизайн беше добър и ми е мъчно че изчезна.

Мисля че е в българите съществува склонност да изгарят всички мостове след себе си. Няма приемственост. Такъв пример е взривяването на мавзолея, с което постигнахме единствено това, че българските деца знаят още по-малко за новата ни история. В Германия събарянето на Двореца на републиката (местното НДК) предизвика много силна полемика. Затова пък двуглавия нацистки орел върху някои улични лампи и полуразрушеният от бомбите храм на Кудам още си стоят. Подобни паметници трябва да съществуват, не за им се кланяме.А за спомен.


Междувременно Остел е толкова печеливш, че се появиха още два такива хотела.


източник: http://ostel.eu/

Сграда на годината или за един конкурс, който всъщност не се случи

„Сграда на годината” (http://www.buildingoftheyear.bg/inner.php?language=bg) е най-авторитетната архитектурна награда в България, поне според учредителите ѝ. Тази година, след като за пореден път се учудих на крайно недостатъчното представяне на отделните сгради, реших да се информирам как се презентират проектите. Ето изискванията:

”Да приложи към бланката:
- Цифрови изображения на сградата (300 dpi шир. 210 мм)
- Пет екстериора и пет интериора.
- Едно типово разпределение в PDF формат.
- Кратко описание на обекта, на Word ( до 50 реда) на български и на английски език, като се посочат специфични особености и използвани нови технологии, които отличават сградата.”

Така...

Значи проектите се сравняват на базата на 50 реда текст,10 картинки и едно разпределение.

Какво липсва?

1) Градоустройство.

Няма план в дребен мащаб с околното застрояване. Няма изискване за такова нещо. Нито дума за това как къщата се позиционира в града или квартала, нито дума за инфраструктура. Тези сгради са визуално „изкоренени” и едва ли журито си задава въпроса кореспондират ли със заобикалящата ги среда, било то по форма, големина, стил или нещо друго. Биха могли да бъдат в София, в село Ружинци, сред полето или в пустинята Гоби.

2) Разпределения, разрези..

За първи път чувам че „Сграда на годината” е конкурс за фасада. Какво точно може да се разбере за голям хотел от едно-единствено разпределение?

3) Анализи, диаграми, графики...

Сградата е система, и основна задача на архитекта е да я проектира така, че при конкретните условия да функционира оптимално. Това решение не е еднозначно, нито пък се подразбира и винаги се нуждае от обосновка. Интересно ми е защо когато бюра като Хадид или Фостър изразходват по най-малко две големи табла с диаграми и анализи за всеки един проект, българските архитекти смятат че са ги надраснали.


4) Макети.

Архитектурата е пространствена. Двуизмерните ѝ проекции дават твърде анемична представа за една сграда. Това е като да се опитваш да опишеш с думи картина.


5) Добра архитектурна фотография.

Да. Има и такова нещо. Има известни архитектурни фотографи, на които не по-малко известни архитекти плащат луди пари, за да снимат сградите им. Не мисля, че „Сграда на годината” има чак такива претенции. Лошите снимки не биха били проблем, ако не отсъстваше всичко друго. Драматични широки ъгли, лошо осветление, недомислена композиция. Когато правих семинар по архитектурна фотография, основно изискване беше всички да снимаме с обективи с нормален ъгъл. Пределно ясно е, че едно пространство, снимано със широкоъгълен обектив (напр. 35мм.), е оптично деформирано и не дава истинска представа за размерите на снимания обект. Не знам какъв е бил бюджетът на представените сгради, но вероятно са можели да отделят малко пари за професионален фотограф.

6) Концепция

Без коментар.

Какво се получи? Журито оценява сгради, без да знае как точно изглеждат отвътре или в пространството, как работят, как се вписват в средата на базата на непрофесионални снимки и малко текст. На вас не ви ли прилича на проформа?

P.S. Това е първият ми пост и май се получи малко ни риба, ни рак – тоест за архитектите звучи сякаш сега откривам топлата вода, а за неархитектите – суховато и скучно. Обичам да пиша за архитектура и обещавам да се поправя.